И лятото ни хвърли в свойта пещ  -          

подкладе я, почти като във Ада.                                                                         

„Наказва ни навярно…”, някой вещ                                                                                     

ще каже,  „да помолиме пощада…”

Забравихме Земята – наш общ дом –

 недрата ù дълбаем, тровим, мъчим,

не чуваме трагичния ù стон,

с открития безсмислени се пъчим.

А Егото ни до възбог расте.

Щом сме добре, за никого нехаем.

Не можем във очите на дете

предишния си лик да разпознаем.

И нека лятото да сипе жар,

да ни изсмуква  с корен суховеят.

Това сме си заслужили – пожар –

дано във него грешките изтлеят.

Да помним всъщност, че сме прах и тлен,

подобно на  мушици-еднодневки.

Нестройни ноти в общия рефрен

и мимолетни Божии прищевки.