Говори ми, умолявам те!

Аз целият съм в слух!

И ме разбери ако можеш –

без да се чувстваш длъжна

да ми простиш непростимото.

Говори ми за слънчевите следобеди,

за удавеното в морето знойно лято,

за гларусите дори!

Нищо, че (по принцип) аз ги мразя –

ти бъди добра с тях,

а ако можеш – и за двама ни...

Говори ми без отдих, без почивка!

Ти обичаш така, нали?

Обичаш да се надбягваш с времето,

предпочитайки не ти, а то...

да си сверява часовника с твоя!

Понякога пренебрегваш дори съдбата си,

за да можеш поне за миг да се почувстваш

истински свободна от всички

и от всичко, което те обкръжава,

и ежеминутно притиска към стената!

Говори ми за нас, за Нашите Мечти,

за неродените ни деца говори дори!

Нищо лошо няма да ти кажа –

твое лично право е това, така е...

Аз само ще те слушам и гледам

до мига, в който ще прозра в душата ти,

до мига, в който ще разбера,

че отдавна вече не сме заедно,

че това е само един мил спомен!

Говори ми...

за Нашата Недочакана Пролет!


1988 г.  гр. Варна