Малка, хаотична градина построих.

Цветове най-различни посадих.

Внимателно всяко едно избрах,

или те мен? Не разбрах.

С чиста обич, още от семе,

обгръщах всеки цвят.

Тяхната съдба - мое бреме.

Присъствието им краси моя свят.

Тия малки незначителни семена

успях почти всички да направя цветя.

Някои разбира се не съвършени,

но истински, от никой покварени.

Малкото кокиче неуверено и срамежливо,

отказ не знае и път пробива вежливо.

Палави лалета шарени най-различни,

никое като другото, открити и първични.

Имах си даже и кактус постинен.

Сам сред чужди, но никога сам.

Най-близък с лотоса хартиен.

Как това стана... И аз не знам.

Слънчогледи и в мрака грееха,

лайките засмени с тях пееха.

В малко езеро лилия танцува,

а край нея глориоза кротува.

Събрал си бях най-различни цветя,

обичах ги и обгрижвах като мои деца.

Всяко едно повече, никое по-малко.

Равни всички бяха, макар и за кратко.

От нищото голяма черна роза поникна.

Не беше засята, нито беше избрана.

Самоволно сякаш появи се на моята поляна

и със своята царствена премяна внесе промяна.

Черна като тиха нощ, по-сияйна от луната.

Бодли остри като сабя, листа по-нежни от водата.

Стоя пред нея стъписан

Погледа да отвърна...

Не мога и не искам.