Малка, хаотична градина построих.
Цветове най-различни посадих.
Внимателно всяко едно избрах,
или те мен? Не разбрах.
С чиста обич, още от семе,
обгръщах всеки цвят.
Тяхната съдба - мое бреме.
Присъствието им краси моя свят.
Тия малки незначителни семена
успях почти всички да направя цветя.
Някои разбира се не съвършени,
но истински, от никой покварени.
Малкото кокиче неуверено и срамежливо,
отказ не знае и път пробива вежливо.
Палави лалета шарени най-различни,
никое като другото, открити и първични.
Имах си даже и кактус постинен.
Сам сред чужди, но никога сам.
Най-близък с лотоса хартиен.
Как това стана... И аз не знам.
Слънчогледи и в мрака грееха,
лайките засмени с тях пееха.
В малко езеро лилия танцува,
а край нея глориоза кротува.
Събрал си бях най-различни цветя,
обичах ги и обгрижвах като мои деца.
Всяко едно повече, никое по-малко.
Равни всички бяха, макар и за кратко.
От нищото голяма черна роза поникна.
Не беше засята, нито беше избрана.
Самоволно сякаш появи се на моята поляна
и със своята царствена премяна внесе промяна.
Черна като тиха нощ, по-сияйна от луната.
Бодли остри като сабя, листа по-нежни от водата.
Стоя пред нея стъписан
Погледа да отвърна...
Не мога и не искам.
© Гущер Царев Всички права запазени