И не, че съм някоя, виж ме, не съм

От страничка само, от две и дори,
от книга съвсем циклостилна,
се смея, повярвай от мрак до зори
и шапката гледам да килна.
Съвсем папагалски заучен език,
а чувствата – тонове. Значи,
в очите на слепите ставаш велик
и лавров венец ще окачи,

все някога времето. Само пиши!
И егото четкай, защото,
то важно е само. Какви ти души?
И нимбът фалшив на челото.
Светът до побъркано село се сви,
емоции? Колкото трябва.
Там някъде гинат... Животът върви,
човешкото тихо ограбва.

Четем ли? Разбира се... Много четем,  
Очите си вадим с екрани.
Земята прегърби се вече съвсем,
тежат ѝ едни... Неразбрани...
А трае животът ни колкото свещ,
и къта изконния смисъл –
човек си, когато ръка подадеш,
на ближен... Та писал, не писал...

И не, че съм някоя, виж ме, не съм,
но пазя душата си чиста.
Битувам си в моя си истински сън,
обичам! Не само на листа.