И по всичките минни полета...

И по всичките минни полета –
слънчогледи, сама ги засях.
А душата – добра и проклета,
не признава ни болка, ни страх.

Тя плашило е дрипаво, дето
вечно крие в сърцето си път
и отглежда си слънце в небето,
щом стърнищата пламнат от смърт,

всички макове с нежност прикрива,
в ален залез превръща ги в звук.
И сред най-обгорената нива,
без да мръдне на хвърлей от тук,

с дрехи дрипави, стари и тесни,
а в сърцето му славей гнезди,
с всяка нотичка тъжните песни
стълба правят от сън, от звезди

и плашилото тръгва полека,
еднокрако е. С хъс и инат
по далечната светла пътека,
стига, дето мечтите му спят.

Сваля тихо каскета опърпан:
Ето, стигнах, любов, в твоя храм.
Нà! Сърцето ми – вързано в кърпа,
свят пребродих – на теб да го дам. 

https://youtu.be/IO78znqggGY?si=8-oza6q-k2gOuzyj