Ирония

Всички ми се чудят.

И аз на себе си се чудя.

Какъв си ти?

Какво видях?

Какво усетих?

В необятното небе всяка вечер отговори търся,

не намирам.

Мисля - защото неземни чувства в мене предизвика.

Боли - защото празнота в душата си усещам.

Страдам - защото, дори и малко, все още тебе искам.

Не е ли иронично?

Как може толкоз лошо ти да се държиш?

Колкото повече боли, толкова повече те искам.

Как може да е толкова парадоксално?

Всеки път, като за теб се сетя... 

тръпки ме побиват -  едновременно от удоволствие

и от погнуса.

Може би съм мазохистка.

Може би съм обсесивна.

Или може би съм просто чисто луда.

Но не любов ме движи, а илюзия.

Илюзията, че душата ти е светла, 

че думите ти пълни са с истина,

че готов си ти да ме обичаш.

Още усещам ръцете ти студени,

въпреки че още аз живея,

в онази топла лятна вечер.

Колко... иронично.