Толкова си истински, дори когато те няма,

между приливи и отливи в мислите ми идваш,

а после образът ти бавно си отива.

Море!

Как вълните се вливат в скали отдавна забравени.

Как косите ми докосва единствено вятърът.

И те търся! И те губя по пясъка!...

Остани!

Очите ми, напоени в сълзи,

чезнат към безкрайноста на залеза.

Но ти си там, а аз съм тук!

И чувам гласа на чайката, която лети... лети

към своят път!

Господи!

Благодаря ти, че отново го има,

дори да е там, , където ме няма;

с невинноста си на малко дете

ще протегна нагоре ръце

към светло синьото небе.

О! Море.

Море на чувствата потайни.

На тайни неразгадани.

Къде е той? Къде съм аз?

Дали просторът на видимия свят

е твърде малък за илюзии -

та нали в него ражда се едничка любовта!...