"ИЗГУБЕНА"

Там, където бях, бе жестоко и тъмно.

Там, от където дойдох беше студено и зъзнех.

"Нямах мечти. Не виждах звезди.

Само изображения прелитащи внезапно.

Бях блуждаеща душа без теб."

Знаете ли, дори не болеше?!

Знаете ли, не усещах нищо?!

И така тихомълком преследвах

призрака на своята сянка.

Дали лудостта ме обземаше

или по-скоро бях се изгубила?!

Полет надолу и... НИЩОТО.

Пусто, зловещо и мамещо.

Непознато, диво, нямо и глухо.

       Но... Аз ОЦЕЛЯХ!!!

И за всичко това бе "виновна" ТЯ -

               ЛЮБОВТА.

Обичта ми към себе си и към хората.

От соковете на цветята

вече правех не "отрова, а мед".

Виждах толкова, колкото знам.

А сега съм това, което мисля.

Приемам нещата такива, каквито са,

щом като не мога да ги подчиня на себе си.

Знам и разбрах само едно,

че няма нищо по-лошо от това

да изгубиш себе си!!!

"Да не знаеш къде се намираш.

Да не знаеш какво дириш..."

"Няма нищо повече за обясняване."

Сега искам и живея така,

"сякаш слънцето е угаснало за последно".

    "И всичко, което остава,

   е едно пиано, което свири...

                 ADAGIO..."

                       из "Адажио" на Лара Фабиан