"ИЗГУБЕНА"
Там, където бях, бе жестоко и тъмно.
Там, от където дойдох беше студено и зъзнех.
"Нямах мечти. Не виждах звезди.
Само изображения прелитащи внезапно.
Бях блуждаеща душа без теб."
Знаете ли, дори не болеше?!
Знаете ли, не усещах нищо?!
И така тихомълком преследвах
призрака на своята сянка.
Дали лудостта ме обземаше
или по-скоро бях се изгубила?!
Полет надолу и... НИЩОТО.
Пусто, зловещо и мамещо.
Непознато, диво, нямо и глухо.
Но... Аз ОЦЕЛЯХ!!!
И за всичко това бе "виновна" ТЯ -
ЛЮБОВТА.
Обичта ми към себе си и към хората.
От соковете на цветята
вече правех не "отрова, а мед".
Виждах толкова, колкото знам.
А сега съм това, което мисля.
Приемам нещата такива, каквито са,
щом като не мога да ги подчиня на себе си.
Знам и разбрах само едно,
че няма нищо по-лошо от това
да изгубиш себе си!!!
"Да не знаеш къде се намираш.
Да не знаеш какво дириш..."
"Няма нищо повече за обясняване."
Сега искам и живея така,
"сякаш слънцето е угаснало за последно".
"И всичко, което остава,
е едно пиано, което свири...
ADAGIO..."
из "Адажио" на Лара Фабиан
© Камелия Все права защищены