Когато слепите прогледнаха,

огънят валеше,

а черното във бяло

превърна се.

Очите им -

неизвървяни

пътеки,

все ярки обещания,

отразени във времето.

Изкривеното огледало

напука се...

Когато немите викаха,

тишината бе шумна,

безмълвието - многословие.

А аз кимах с глава

на края на всяко

заричане.

И знаех:

чудеса се случват на ръка разстояние.

Под мостове

и по стълбите на върховете -

пиедестали от кръстове обгорели.

Ъглите

в хоризонти безкрайни  превръщат се.

И истините отново, пак  истинни стават.

Сам сами себе си залъгваме,

че мечтите са отстояния

и от,

и към тях

се върви бавно и сигурно.

Може би

ако приказки с щастлив край

бяха съдбите ни,

и огледалото не беше напукано.

Ръцете ми

посоки са

на утрешния свят

- Сега и Никога,

с удивителна

и многоточие

в края.

Едновременно съм ветропоказател

и пощенска кутия

на писмата

“до поискване”.

Оправдание за суеверия съм

и за хорско недоверие.

Побързай!

Не във всяка пещера има ехо

и не всяко мастило е черно.

Днес слепите виждат,

но не разказват,

нито шепнат.

Немеят в страха

на изгубени стари недъзи.

Немите говорят,

викат, молят,

вият.

Признават,

че болят ги очите,

изсъхнали

в мрака на преживения ужас,

а огледалото е на парчета -

търсят последното.

Днеска слепите

са всички онези,

които минават през теб

рано сутрин

на спирката за автобуса

в понеделник,

в седем без нещо.

Вчера немите бяха онези,

които ти вика безброй пъти,

когато  оказа се сам

в онази яма-падение,

а около тебе тълпа

от кикот и глупост

вместо ръка ти подаде

нишка презрение.

Ненавист ли бе

това, което

прочете в очите им

преди да се скрият

под тежките шлифери,

а беше горещо -

трийсет над нулата.

Беше тежко.

А аз кимам с глава

на края на всяко

заричане.

Аз още съм тук.

Долу в краката на всички ви,

последното парче от огледалото.

Аз съм надеждата,

но вече никой в нищо не вярва,

не вижда и най-простото.

И питам се къде е третият,

но няма смисъл да викам,

третият е Глухият,

който здраво е стиснал очи

и с ръка е запушил устата си.

Не от вчера...

От тогава, когато избрахме

да се препъваме в реалността

и с обелени колена,

гордо да признаваме -

“Ние никога не сме падали...”