Изкривено огледало
Когато слепите прогледнаха,
огънят валеше,
а черното във бяло
превърна се.
Очите им -
неизвървяни
пътеки,
все ярки обещания,
отразени във времето.
Изкривеното огледало
напука се...
Когато немите викаха,
тишината бе шумна,
безмълвието - многословие.
А аз кимах с глава
на края на всяко
заричане.
И знаех:
чудеса се случват на ръка разстояние.
Под мостове
и по стълбите на върховете -
пиедестали от кръстове обгорели.
Ъглите
в хоризонти безкрайни превръщат се.
И истините отново, пак истинни стават.
Сам сами себе си залъгваме,
че мечтите са отстояния
и от,
и към тях
се върви бавно и сигурно.
Може би
ако приказки с щастлив край
бяха съдбите ни,
и огледалото не беше напукано.
Ръцете ми
посоки са
на утрешния свят
- Сега и Никога,
с удивителна
и многоточие
в края.
Едновременно съм ветропоказател
и пощенска кутия
на писмата
“до поискване”.
Оправдание за суеверия съм
и за хорско недоверие.
Побързай!
Не във всяка пещера има ехо
и не всяко мастило е черно.
Днес слепите виждат,
но не разказват,
нито шепнат.
Немеят в страха
на изгубени стари недъзи.
Немите говорят,
викат, молят,
вият.
Признават,
че болят ги очите,
изсъхнали
в мрака на преживения ужас,
а огледалото е на парчета -
търсят последното.
Днеска слепите
са всички онези,
които минават през теб
рано сутрин
на спирката за автобуса
в понеделник,
в седем без нещо.
Вчера немите бяха онези,
които ти вика безброй пъти,
когато оказа се сам
в онази яма-падение,
а около тебе тълпа
от кикот и глупост
вместо ръка ти подаде
нишка презрение.
Ненавист ли бе
това, което
прочете в очите им
преди да се скрият
под тежките шлифери,
а беше горещо -
трийсет над нулата.
Беше тежко.
А аз кимам с глава
на края на всяко
заричане.
Аз още съм тук.
Долу в краката на всички ви,
последното парче от огледалото.
Аз съм надеждата,
но вече никой в нищо не вярва,
не вижда и най-простото.
И питам се къде е третият,
но няма смисъл да викам,
третият е Глухият,
който здраво е стиснал очи
и с ръка е запушил устата си.
Не от вчера...
От тогава, когато избрахме
да се препъваме в реалността
и с обелени колена,
гордо да признаваме -
“Ние никога не сме падали...”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
