Изповед

Сивото олово тежко
плътно слънцето обвива.
Острото желязо жежко
във сърцето ми се впива.

Мрак безмилостно се спуска
над душата изтерзана,
сякаш необятна пустош
аз съм и горчива рана.

Сякаш бездна безнадеждна,
сякаш път еднопосочен,
в черни траурни одежди,
се въртя в кръга порочен.

Мислите летят безспирно
чудни царства те рисуват.
С думи властвам над всемира
всъщност нищо те не струват.

Пиша пак, но и се питам
значат ли словата нещо,
след като се в тях оплитам,
а разбиране не срещам?

На кого ли са му мили
моите дилеми вечни?
Те на мен ми дават сила,
но остават празни речи.

Смисъл висш безкрай избистрям,
ровя в миналото мътно.
Тъй запълвам дни и листи,
тъй вървя без страх по пътя.

Стръмен зная е, но още
много имам да разкривам.
Музите ми идват нощем,
със смолата аз се сливам.

Вярно е, неблагодарна
таз поезия ще бъде,
примка стегната коварно
доживотна е присъда.

Но такава съм, не мога
сянката си да надбягам.
Ще изгарям в бурен огън
и навеки аз ще страдам.

Че родена съм различна,
че израсла съм такава,
че творец е мойта личност,
че жадувам вечна слава.

Моля ви да ми простите!
Моля да ме разберете!
Щом преследваме мечтите,
слънцето за нас ще свети.

Затова и пак ще седна
стих набързо да надраскам.
С блян към бъдещето гледам,
да творя е тъй прекрасно!