Птичета, пречупили крилете,

как мечтите си да споделим?

Как без тласъка на ветровете

в огнения бяс да полетим?

Кой ни беше дяволски прикоткал?

Завистта е долен птицелов.

Тя отне предишната походка

от небесния ни благослов.

Нараняваме се с думи. Как така ли?

Ей така! Без повод и без жал.

Обичта не бива да се хвали,

щом наръгала се е с кинжал.

И какво тогава – да оставим

тази болка, горест и тъга.

Явно гордостта не позволява

да забравяме, но... Докога?

Нараняваме се. А сърцето драскаме

и оставяме го дълго да кърви.

Като огън, който не угасва.

Като ритъм, който не върви.

Като камък, острие проточил

в меката опора на честта.

И от удара му се яви порочен

юначагата на безчовечността.

За какво? За щяло и нещяло,

в немощта си да се убедим.

Нужно ли бе да трошим пищяли,

ако искаме да полетим?

И така да бъдеме направо

приковани в общото меле.

Явно няма по-голяма драма,

птичета с отчупени криле!