Крещя: "Незабавно повикайте Супервайзора, искам да сляза от този "влак" наречен живот".

А той ми отвърна сопнато с дрезгавия си глас: "Това не е влак, момче, това е въртележка.

Влакът отпътува преди час и ти го изтърва".

Тръпки ме побиха, още когато чух студения му тежък глас, сякаш острие на леден нож преминаваше по върха на кожата ми.

Дори това което говореше нямаше смисъл. Нима въртележката не трябваше да е кръгла,

нима не трябваше да преминавам през едно и също място по няколко пъти тогава.

А ако животът е въртележка, то къде беше началото и къде беше краят.

Обзе ме паника в началото, но изведнъж поривът да се изправя и да му забия един в муцуната надделя.

Огледах се, всички пътници се возиха с гръб към мен и не присъстваха, всички седяха безучастно все едно не бяха там.

Добре, сега ме ядоса помислих, ще го ударя.

Изправих се изключително трудно все едно не бях ставал отдавна, все едно съм стоял седнал от дни.

Успях някак си да се надигна и замахнах, исках да го размажа.

С целия си напън и всичката сила, която притежавам посегнах с юмрук, исках да го унищожа това лице.

То беше бяло като лед, не беше нито сухо, нито дебело, очите му бяха черни като най-големия мрак.

Имаше бяла брада и някак остри зъби, веждите бяха рошави, косата му също.

Макар и брадата някак си не можеше да определиш възрастта му.

Впуснах юмрук, а ръката ми премина през него все едно е от дим и го няма, залюлях се силно. завъртях се и се ударих сам.

Изревах от болка "Ох".

Седнах и започнах да се смея, усетих чувство в себе си, все едно стотици пъти съм водил тази битка - Битката със себе си!