На прашен, остарял мегдан,
извива се хоро човешко –
мъниста сякаш от гердан –
с ръце на пояса горещи,
забиват тътнещо нозе
в земя от мъки наранена,
душата в миг да избере,
за сбогом думичка свещена.
Разплакано едно дайре
отмерва ритъм крадешком,
тъй скръбно гайдата реве –
сбогуват се със своя дом.
Сълзи по бузи обгорели
се стичат от лицата всъде;
в земята погледи запрели,
че село няма да го бъде…
Извива се хорото тежко,
протяжно като зла агония
и хиляди съдби човешки,
разбити в жалка кататония,
оставят родната си стряха,
а мъката им не прегаря…
Прозорците в миг ослепяха
и тъжни тръгват към България!...
Пак Вардар се пени ридаейки,
сред островърхи дефилета;
прощават синове се с майки,
оставили Родина клета!
18.06.2018 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados