Жарава под миглите

„Всеки сън на детето е като нестинарски танц — невидим ритуал за бъдещето.“   Авторът

Скриха се те — последните
слънчеви лъчи и заспаха
насред поляната от лунички
върху бузките на щерката
под сянката на миглите...

Сънчо разпери тънки пръсти
и вплете в косите ѝ
нишки от вечерен вятър,
а щурците тихо ѝ запяха
песен за звездите,
които вече надничаха
в небето —
една по една,
като светулки от сън
на Нестинарка,
пееща и танцуваща върху жаравата —
за плодородие,
за здраве и късмет.
А сънят,
бе сънят на Нестинарка,
която носеше в гърдите си
ритъма на тъпана —
удар след удар,
като сърцето на планината.

Тя вървеше по жаравата
и всяка искра
се превръщаше в звезда
над поляната,
а сенките край нея
се извиваха в хоро
с невидими самодиви.

От съня на Нестинарката
се преля светлина —
като мека пелена от утро,
която докосна
бузките на щерката.

И пламъците, що танцуваха в нощта,
се превърнаха във топли сънища
под сянката на нейните мигли.
Тя се усмихна в съня си —
и сякаш самата земя
пое дъх от обич,
за да я пази.

И в утрото,
когато пак се събуди,
слънчевите лъчи се върнаха —
плахи, засмени,
да я целунат по челото.

Те заиграха по луничките ѝ,
както вчера,
и сякаш никога
не бяха заспивали
насред поляната
върху бузките на щерката.