Как Кънчо чакал мечката в овеса
Голямо зло е, Бог да я убие
градушката.
Но тя “до синур” бие.
Вилняла е из нивите, вършала,
и “Стоп!” – до поповата нива спряла.
А поповата нива е с овес.
Такъв овес е нямало до днес –
макар да е далеч от бой човешки,
но класовете му са едри, тежки.
И в нивата една голяма круша.
С дълбоки корени, та и във суша,
да ражда круши – сладки и красиви,
макар и някои да са червиви.
Но мечка някаква се появила
и към овеса се е настървила.
И всяка нощ,
от глад или от жажда,
по цял един харман овес изяжда!
Обхождал попът един ден нивята,
спрял до овеса и се хванал за главата:
такава загуба, такъв зарар!
Кой може да се справи с тоя звяр?
Двамина са ловджиите в селото.
Ангар?
Ала Ангар е вече стар.
Той вече недовижда, недочува.
Поне така за него се хортува.
Освен това Ангар е и поет,
и може да е в нощите зает.
Май Кънчо ще се справи най-добре.
И той решил на Кънча да се спре.
И Кънчо – “партизан за бой се стяга”-
от вечерта сред нивата стои.
От мечка и мечок не се бои -
нали е с пушка, а не е с тояга.
Показала се скоро и луната,
и озарила със лъчи земята.
Щурци щурчат.
Звездите – заблестяли.
И тук на Кънча круши се дояли.
Оставил пушката си на земята,
а сам се покатерил във клонака
почти чак до върха, та на луната,
да вижда крушите посред листата.
Наял се Кънчо и решил да слиза.
И вижда – мечката в овеса влиза!
Ако това не се нарича драма:
под Кънча мечка, а той пушка няма!
Ако ви представлява интерес
как мечка в нивата яде овес:
като жена на задница присяда,
със лапите си класовете сбира,
и със уста зърната им обира.
Изяжда тия, после се премества,
удобно пак на задник се намества,
и ту глава повдига, ту я свежда,
и всякой път към крушата поглежда.
А Кънчо? Той сред клоните се гуши.
“Високо съм – не може ме подуши,
но само да не ѝ дотрябват круши.”
Тъй яла мечката, каквото яла,
и след като с овес се е наяла,
спокойно до дървото приближила
и върху крушата се покачѝла.
По две три круши с лапата откъсва,
и после ги издигне към луната,
на лунните лъчи във светлината
добре да ги огледа и да види
дали са хубави или червиви.
Блестят очите ѝ като фенери.
А Кънчо –
като крушов лист трепери.
От силен страх човекът оглупява.
И мисъл му е хрумнала такава,
че тя на него крушите подава.
И казал:
- Яж ти, яж! На мене не подавай.
Аз се наядох. Яж, не се стеснявай!
Гласът човешки като се раздал,
от страх мечокът силно изревал,
и се пързулнал по корем по ствола,
и се понесъл презглава към дòла.
А Кънчо бързо скочил от дървото
и хукнал през овеса към селото.
Търчал, търчал, а колко е далече,
и “меч- меч- меч- …“ -
не спирал да пелтечи.
Едва когато сред мегдана паднал,
успял да каже “мечка” – и припаднал.
- За Кънчо знае се каква е стока,
Ала какво е станало с мечока?
Спасили ли са се от този звяр?
- Спасили се. Застрелял го Ангар.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ангел Чортов Todos los derechos reservados
Еха! Докара ми голямо настроение с този страхотен стих! Спорна и щастлива година, Ангар!
