Как събира зърна и расте...
Загубил съм по всичките си смешни и ненужни фронтове,
затова и се взирам с нескрита надежда във лунната пита.
На балкона,смълчан, без излишната моя словесна наконтеност,
поумнял и заслушан в спокойния тих диалог на щурците.
А заспива градът, само кучета тъжно и хорово някъде вият,
светлините умират изморени и плахи една по една,
проръмжават самотни коли и зад ъглите бързо се крият
и се смее студено насреща ми любопитната кръгла луна...
Не поглеждам назад за да търся във пътя си грешки,
пък и знам - та и кой ли във нещо и някъде не е грешил,
и признавам си всичките слабости мои човешки,
без да плача съсипан от всичко, което до скоро съм бил.
Само моля се – нека отвори вратите си нощем небето,
да премина през тях и да стана разплакано малко дете,
да се върне отнякъде мама - ръцете ù пак да ме вземат
и да чуя лозата засенчила двора, как събира зърна и расте...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ивайло Цанов Todos los derechos reservados
