Някога – когато се разхождах прав
под масата на собственото си въображение –
често се питах: Какво сънуват рибите?
И често си представях, че рибите сънуват
рибарските мрежи на Изгрева.
И подводните камъни на Залеза.
А когато Небето се намръщи
и ледени облаци бинтоват Хоризонта,
виждах как рибите се прибират
на топло под някой камък,
за да сънуват цяла зима Слънцето.
И собствените си опашки понякога.
Ала днеска всичко изглежда различно.
Изминали са сякаш стотици години
от времето, когато рибите се прибираха
на топло под някой камък. И Лятото
отдавна се е развързало от шията ми
неусетно, за да усетя вкуса
на есенния вятър. Няма нужда сега
да отварям прозореца дори. Или
да броя песъчинките на Хоризонта,
за да установя, че звездите не са вече
ония звезди, които събирах като
морски камъчета в шепата си, когато
се разхождах прав под масата
на собственото си въображение.
Сега – времената са други.
Но все още се питам понякога:
Какво сънуват рибите, когато
Небето се намръщи? И ледени
облаци бинтоват Хоризонта?