От бреговете на Мароко се носи

онази отровна суша… Хлъзгава…

Сякаш копае във въздуха. Проси

от моята кожа водата. И потъва…

Казабланка. Бялата къща. Ето я…

Само красив мираж е насреща…

В очите блесва усмивка. Където

е хладно и тихо. А вън е горещо…

Запалена е пещта на гнева. Тихо

разтапят се всички излишности…

Без да чувстваш глад и въздишки.

Не хора, вбесяват ме. Личности…

В тоя запален рудник блъска. То

не знае да спре. Пушек в лицето…

Всеки път ускорява… Пак. Защо…

Докато не се пръсне. Ето. Сърце…

Ще започне пак. В пепел родено.

С нов белег. Поредния. Там вече

няма място за повече. Студено е

наоколо в жегата. И съм далече…

Вятърът на Мароко докоснал те.

Оставил е тен в теб. И сламка

забил е в окото ми. Да не прося…

Заспивам и мисля. За Казабланка…