Казабланка
От бреговете на Мароко се носи
онази отровна суша… Хлъзгава…
Сякаш копае във въздуха. Проси
от моята кожа водата. И потъва…
Казабланка. Бялата къща. Ето я…
Само красив мираж е насреща…
В очите блесва усмивка. Където
е хладно и тихо. А вън е горещо…
Запалена е пещта на гнева. Тихо
разтапят се всички излишности…
Без да чувстваш глад и въздишки.
Не хора, вбесяват ме. Личности…
В тоя запален рудник блъска. То
не знае да спре. Пушек в лицето…
Всеки път ускорява… Пак. Защо…
Докато не се пръсне. Ето. Сърце…
Ще започне пак. В пепел родено.
С нов белег. Поредния. Там вече
няма място за повече. Студено е
наоколо в жегата. И съм далече…
Вятърът на Мароко докоснал те.
Оставил е тен в теб. И сламка
забил е в окото ми. Да не прося…
Заспивам и мисля. За Казабланка…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
