Заклех се над листа и над перото,
че няма да пожаля нито ден –
настръхне ли край мене обществото,
да бъда неговия гняв свещен.
Но виж, то не настръхва цяло –
ту лявата, ту дясна половина.
И подранило или закъсняло
е времето, което ме подмина.
Все бързам по пътеките му голи.
Край мен се лутат слепите надежди,
а хората са като зли тополи
в шпалир по пътя, който ме повежда.
Не мога наполовина да съм верен
и наполовина да се чувствам прав –
да оправдавам болно недоверие,
да критикувам всеки дързък нрав.
А клетвата си как ли да осъдя,
че даже тя разделя своя бяг?
Не мога едновременно да бъда
пречистващо море и гузен бряг!
Перото ми е пълно със отрова,
а листът пърха като гълъб бял.
Как на душата да простя погрома
и да повярвам, че съм полетял?
© Симеон Ангелов Todos los derechos reservados