Заклех се над листа и над перото,

че няма да пожаля нито ден –

настръхне ли край мене обществото,

да бъда неговия гняв свещен.

Но виж, то не настръхва цяло –

ту лявата, ту дясна половина.

И подранило или закъсняло

е времето, което ме подмина.

Все бързам по пътеките му голи.

Край мен се лутат слепите надежди,

а хората са като зли тополи

в шпалир по пътя, който ме повежда.

Не мога наполовина да съм верен

и наполовина да се чувствам прав –

да оправдавам болно недоверие,

да критикувам всеки дързък нрав.

А клетвата си как ли да осъдя,

че даже тя разделя своя бяг?

Не мога едновременно да бъда

пречистващо море и гузен бряг!

Перото ми е пълно със отрова,

а листът пърха като гълъб бял.

Как на душата да простя погрома

и да повярвам, че съм полетял?