Когато вече ме няма, светът, вероятно,
ще стане свободен и мъничко по-широк –
колкото накуцващото ми паркомясто,
колкото дъх от балона на белия дроб…

Емигрант на духа ще остана, в отвъдното,
невъзвращенец, осъден да не бъде обесен –
твърде честен, за да съм с дявола в тъмното,
твърде земен, да литна като ангел небесен.

Сам сред своите, някак по карма орисан,
а сред чуждите повече свой – чер гологан…
Няма помен да има от мен и защо ли си мисля,
че е имало някой, пък дори да се казва Иван.

Отървал се от мене въздухът, вързан с връвчица,
ще забърка сместа от азот и втора ръка кислород,
ще затвори с озон и последната дупка на полюса,
и така ще спася без да искам човешкият род.

А добрият Дядо Божик, тъй – за хаир и отплата,
ще ми отпусне навярно панелка в Матрицата,
ако успея навреме да погася ипотеката,
ще се скитам свободен от тяло по жицата…