КОГАТО ТРЪГНАТ ПЪРВИТЕ СЛАНИ
Разказаното бавно се изронва –
изсъхнал хляб, забравен във долапа.
Ще хлътна мълком в хладния октомври –
защото любовта е още сляпа.
Обидите аз никога не помня –
дори на знам успях ли в тях да вникна.
За тишината знам, че е виновна
забравата с нахалния си кикот.
Една минута стига да си някой,
когото да сънувам цяла вечност
Покоят нежелан по-малко стяга,
примесен ли е с капчица човечност.
Благодаря на всички, които ще спрат и прочетат.
Не ме блазнят дежурни коментари или оценки, авторовата суета е най-страшният убиец на вдъхновението.
Бъдете!
© Валентина Йотова Todos los derechos reservados