КОГАТО ТРЪГНАТ ПЪРВИТЕ СЛАНИ

Разказаното бавно се изронва –

изсъхнал хляб, забравен във долапа.

Ще хлътна мълком в хладния октомври –

защото любовта е още сляпа.

Обидите аз никога не помня –

дори на знам успях ли в тях да вникна.

За тишината знам, че е виновна

забравата с нахалния си кикот.

Една минута стига да си някой,

когото да сънувам цяла вечност

Покоят нежелан по-малко стяга,

примесен ли е с капчица човечност.


Благодаря на всички, които ще спрат и прочетат.

Не ме блазнят дежурни коментари или оценки, авторовата суета е най-страшният убиец на вдъхновението.

Бъдете!