Когато звездите сънуват любов...

- Ще спиш ли?

Не отговори,

а нощта въздъхна и стана много, много тихо:

- Време ми е – напомни ѝ отново.

- Не, не ми се спи, още ми е рано...

 

Времето в този миг прозорец им отвори

и накъдри реалността

със огледални сребърни вълни.

 

- Но ти заспивай,

аз ще те изчакам да се върнеш -

някои светове отново ще ги събера

за да ги пребродя,

а може и някой нов в тишината да сътворя.

 

Тя обичаше да ги създава -

небесата им със облачни цветове да ги щрихова,

под тях чрез живота си

някоя пустиня да обитава

и после с дъжд в зелено да я прероди.

 

- Ще погледам малко и звездите,

потънали са в тайнство, мълчаливи –

дали загърнати от спомени за времето,

настръхнало, извадило острите си нокти

или може би са влюбени пак, отново,

и онемели са такива, прегърнали космически мечти...

 

- Заспивай, не искам да те бавя,  

така ще мога да усетя

как твоето присъствие

единствено е в някоя безжизнена вселена,

която с нашата реалност заменя.

                  

Той няколко мига бавно отброи,

събра ги в шепа, не тежаха,

разсъблече един от тях

и огледа го едва роден, оголен -

надникна, а нощта му се усмихна:

прозореца оставила като врата за тях

примамващо отворен.

 

- Не мисли за времето

дори да изглежда, че е спряло

насред нищото, като в отчаяние -

каза усетил как я притеснява,

изсипващо се и над нея

със своите мигове, прашинки,

които един по един,

вече преброени -

пусна да отминат, да се изтърколят:

 

- Ще му мине, знаеш го – капризно е,

но ще се плисне

и отново

със водите си ще ни залее,

освободило течението на лудостта -

намирайки както винаги пътя към своето море.

 

Потърси ръката ѝ -

без нея се усещаше наполовина,

но тя го изпревари

и сплете пръсти с неговите

със подкана:

 

- Хайде, въведи ме във съня си,

както само ти умееш –

прошепна топло, нежно:

- Кой знае,

нали е сън -

може като цвят ванилен

през него да намина...

 

- Или, ако можеш, изсънувай ме отново

като морска птица

как рисувам със криле

полета си в огнените залези на лятото,

в онези вечери

когато далече сред полята

разпалило пожарите,

нарамило мандала на живота -

без да бърза вече си отива,

оставило хоризонта след него да гори.

 

Погледнаха се -

очите ѝ гладни го погълнаха

и отвориха се в него

щом зениците им

отново му припомниха:

 

- И пак ще те докосвам плахо -

както се докосва пламък,

но с желание

попаднала във огнената му прегръдка:

- Толкова е сластно

да пия до полуда от страстта му -

любовта ни е като морето

целуваща брега си жадно, ненаситна...

 

Харесваше да усеща, че е буря,

а тя да бъде огнената ѝ стихия –

онзи разгорял се в страсти Дракон,

влюбен неизменно -

вечности след вечност,

в измечталата появата му необятност Ана:

 

- Ще заспивам – за кой ли път повтори,

отлагайки нарочно тяхната раздяла -

но ако в съня не се намерим

след последното ни: - Лека нощ!

- Не се плаши,

няма кой обичта ни да открадне -

щом частица сме от една безкрайност,

свързала ни в плетеница

на безбройните си възли от възможности -

сложни нишки от невероятности,

но привързали ни в единност един за друг.

 

- Къде да те намеря –

го попита, знаейки, че може да бъде

в някой лунен лъч

скитащ в три след полунощ

или в тоновете на цялата вселенска тишина.

 

- Ела, знаеш, там, при езерото,

край водопада -

в мигът на изгрева

както някога ще се изчакаме:

- Трябва само уморени,

последвали онези трепети в сърцата

на търсещите се във 1001 прераждания

сред прегръдките на смъртта и на живота,

там където, отначало,

помниш ли, тогава -

звездите пак така мълчаха,

но щом намерихме се

 за да се събудим -

всичките космически тела:

- Слънца, луни, мъглявини и скитащи комети,

приеха как ние сме и тяхната любов -

изтощени, но щастливи, всички те можаха

сънувайки ни - нас - Дракона и Ана

наедно със целият всемир

най-накрая влюбени да заспят...