- Ще спиш ли?
Не отговори,
а нощта въздъхна и стана много, много тихо:
- Време ми е – напомни ѝ отново.
- Не, не ми се спи, още ми е рано...
Времето в този миг прозорец им отвори
и накъдри реалността
със огледални сребърни вълни.
- Но ти заспивай,
аз ще те изчакам да се върнеш -
някои светове отново ще ги събера
за да ги пребродя,
а може и някой нов в тишината да сътворя.
Тя обичаше да ги създава -
небесата им със облачни цветове да ги щрихова,
под тях чрез живота си
някоя пустиня да обитава
и после с дъжд в зелено да я прероди.
- Ще погледам малко и звездите,
потънали са в тайнство, мълчаливи –
дали загърнати от спомени за времето,
настръхнало, извадило острите си нокти
или може би са влюбени пак, отново,
и онемели са такива, прегърнали космически мечти...
- Заспивай, не искам да те бавя,
така ще мога да усетя
как твоето присъствие
единствено е в някоя безжизнена вселена,
която с нашата реалност заменя.
Той няколко мига бавно отброи,
събра ги в шепа, не тежаха,
разсъблече един от тях
и огледа го едва роден, оголен -
надникна, а нощта му се усмихна:
прозореца оставила като врата за тях
примамващо отворен.
- Не мисли за времето
дори да изглежда, че е спряло
насред нищото, като в отчаяние -
каза усетил как я притеснява,
изсипващо се и над нея
със своите мигове, прашинки,
които един по един,
вече преброени -
пусна да отминат, да се изтърколят:
- Ще му мине, знаеш го – капризно е,
но ще се плисне
и отново
със водите си ще ни залее,
освободило течението на лудостта -
намирайки както винаги пътя към своето море.
Потърси ръката ѝ -
без нея се усещаше наполовина,
но тя го изпревари
и сплете пръсти с неговите
със подкана:
- Хайде, въведи ме във съня си,
както само ти умееш –
прошепна топло, нежно:
- Кой знае,
нали е сън -
може като цвят ванилен
през него да намина...
- Или, ако можеш, изсънувай ме отново
като морска птица
как рисувам със криле
полета си в огнените залези на лятото,
в онези вечери
когато далече сред полята
разпалило пожарите,
нарамило мандала на живота -
без да бърза вече си отива,
оставило хоризонта след него да гори.
Погледнаха се -
очите ѝ гладни го погълнаха
и отвориха се в него
щом зениците им
отново му припомниха:
- И пак ще те докосвам плахо -
както се докосва пламък,
но с желание
попаднала във огнената му прегръдка:
- Толкова е сластно
да пия до полуда от страстта му -
любовта ни е като морето
целуваща брега си жадно, ненаситна...
Харесваше да усеща, че е буря,
а тя да бъде огнената ѝ стихия –
онзи разгорял се в страсти Дракон,
влюбен неизменно -
вечности след вечност,
в измечталата появата му необятност Ана:
- Ще заспивам – за кой ли път повтори,
отлагайки нарочно тяхната раздяла -
но ако в съня не се намерим
след последното ни: - Лека нощ!
- Не се плаши,
няма кой обичта ни да открадне -
щом частица сме от една безкрайност,
свързала ни в плетеница
на безбройните си възли от възможности -
сложни нишки от невероятности,
но привързали ни в единност един за друг.
- Къде да те намеря –
го попита, знаейки, че може да бъде
в някой лунен лъч
скитащ в три след полунощ
или в тоновете на цялата вселенска тишина.
- Ела, знаеш, там, при езерото,
край водопада -
в мигът на изгрева
както някога ще се изчакаме:
- Трябва само уморени,
последвали онези трепети в сърцата
на търсещите се във 1001 прераждания
сред прегръдките на смъртта и на живота,
там където, отначало,
помниш ли, тогава -
звездите пак така мълчаха,
но щом намерихме се
за да се събудим -
всичките космически тела:
- Слънца, луни, мъглявини и скитащи комети,
приеха как ние сме и тяхната любов -
изтощени, но щастливи, всички те можаха
сънувайки ни - нас - Дракона и Ана
наедно със целият всемир
най-накрая влюбени да заспят...
© ГФСтоилов Всички права запазени