„По-добре да остаряваме като катедрали,
а не като цървули” Момо Капор
Кой ще държи ръката ми, когато остарея
и ще ме води бавно през този шумен свят?
Косите ми ще милва, макар и побелели
и чай ще ми приготвя със билков аромат?
Из сънищата нощем ще странства неповикан,
куп спомени в красива мозайка ще реди?
До мене ще осъмва във изгрев перуников
и заедно ще срещаме възторзи и беди?
Дали ще има някой в любимата ми стая –
последен, търсен, искан, най-верен и любим?
Какво ли Бог решил е за мене, аз не зная...
(Дано с мечтите дръзки Фортуна не гневим...)
А може и обратното в живота да се случи...
Старея катедрално, а не като галош.
С любимите си котки, със верните си кучета
сама да стигна Лета една дъждовна нощ.
© Нина Чилиянска Todos los derechos reservados
мисля,че човек с такава душевност не
може да бъде обречен на самота!
А може би много скоро ще ни кажеш кой?