Вървях наникъде. Вървях през нищото.

От предателства разнищен.

Отчаян от съдбата.

Сивотата бе навсякъде,

и толкоз плътен мрака..

Ето, гарван близо грозно грака.

Тогава го видях. Старец белобрад.

На камък сив седеше в пронизващия 

хлад.

До него приближих се. Тихо поздравих.

А той погледна ме с невиждащи очи.

Ръката вдигна. Сякаш благослов.

И рече :

- Страннико , пази се , харпиите 

излязоха на лов.

За души човешки лакоми са те.

Така,че помоли се, и бягай !

Дано държат те тез нозе.

Спасявай си душата...

После ръката падна.

Стареца заспа.

И, ето , вик безумен

тишината сякаш с нож разпра.

Косата ми настръхна.

Сърцето забумтя.

О, ужас ! Разбрах къде 

попаднал съм сега..

Събудих се изплашен.

Облян в студена пот.

В кошмарът ми ужасен

едва намерих  брод.

Тъй скита ми душата

всяка нощ.

В съня си ту добър съм,

ту пък лош.