С крила пришити на раменете крехки
не мога да летя и поря небосвода.
Не искам да повтарям стари грешки
и затова аз просто ще си тръгна.
Дори със камъче в обувка стара,
ще тръгна с горда вдигната глава.
Дори и боса, ще звъни по калдъръма
на стъпките ми тиха песента.
И вперила очи в небето още тъмно,
ще търся лъч на трепкаща зора.
Но блесне ли на слънцето сиянието,
ще зная, че не съм сама... не съм сама.
Че светлината с мен е, и ме има
във утрото и във деня лазурен.
И полет със най-синьото си име
в очите ми с мечти ще е изписан.
Тогава може би сами ще се разтворят
крилата ми за полети и песни.
Без думи даже дланите ще заговорят
докоснат ли върха на облачета бели.
Крила пришити мен не са ми нужни.
Аз нося своя устрем във живота.
Коварства и лъжи отдавна са ми чужди.
Във мен все още е духа на любовта.