Къде загубих строшеното огледало
парченцата на което в себе си забивах
бавно и тихо
и рисувах с кръвта?
Къде забравих шишенцето със отрова
жадно пиех от което, за да ми превърне
сълзите в мастило,
за да пиша със него?
Кой ги взе и ме остави без кръв, без сълзи,
и с глава празна, и очи слепи, и уши глухи
и шапка и писалка една
ала без мастило?
Защо ми той даде тази пуста капела,
От слънцето щом срам вече нямам, и кожа,
която да изгори,
та от него да се крия?
Защо ми е пръчица празна, без вълшебство
да тече през нея и следи да оставя
по вятъра книжен
ненужна е тя вече за мене...
И как дъжд отровен заваля изведнъж
и целия свят огледало кристално стана
и цялата аз
се в мастило претопих?!
Как пак ще се разстеля по полета бели,
и живот там ще пропее и ще багря със магия!
Но....
Къде ми отиде писалката?
© Малката смърт Todos los derechos reservados