Къде загубих строшеното огледало
парченцата на което в себе си забивах
бавно и тихо
и рисувах с кръвта?

Къде забравих шишенцето със отрова
жадно пиех от което, за да ми превърне
сълзите в мастило,
за да пиша със него?

Кой ги взе и ме остави без кръв, без сълзи,
и с глава празна, и очи слепи, и уши глухи
и шапка и писалка една
ала без мастило?

Защо ми той даде тази пуста капела,
От слънцето щом срам вече нямам, и кожа,
която да изгори,
та от него да се крия?

Защо ми е пръчица празна, без вълшебство
да тече през нея и следи да оставя
по вятъра книжен
ненужна е тя вече за мене...

И как дъжд отровен заваля изведнъж
и целия свят огледало кристално стана
и цялата аз
се в мастило претопих?!

Как пак ще се разстеля по полета бели,
и живот там ще пропее и ще багря със магия!
Но....

Къде ми отиде писалката?