КЪМ АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА

Защо, Апостоле, и тебе разделихме

и паметта ти свята осквернихме?

Ти, който над дребнавите неща;

над завистта и злобата в света

достойно можеш да се извисиш.

Ще можеш ли, кажи, да ни простиш?

О, да! Защото ти си благороден,

невероятно честен, безподобен,

и като Истината – ясен, чист и прост,

че няма място за такъв въпрос!

Но той е нужен, за да те намерим

и с твоя Дух и Ръст да се измерим.

Неуловими, стъпките ти леки

отекват в нас по хиляди пътеки,

и пред очите ни е още оня плет,

стърчащ край Къкрина, зловещ, проклет,

от който ти като ранен орел

към Свободата литна горд и смел!

Какво ли значи твоето мълчание

пред черното бесило и страдание,

сълзата в погледа ти, лъвският ти скок?

Във дни велики, мерзки и съдбовни,

пред теб, като пред съд най-справедлив и строг,

стоим и пак се чувстваме виновни...

И вечно съвестта ни все ни мъчи,

и в нощите си сме без сън почти...

Така е то, щом всеки днес се пъчи

със власт, пари, без вяра и мечти,

щом всеки пак от тебе се отлъчи,

о, Дяконе, а колко прав бе ти.

За нас си ти едничката опора,

най-чистият Олтар и светъл Храм.

Ти, който не познаваше умора!

Но как се случи тъй, и аз не знам,

че ти, във който се кълняха толкоз хора,

след Къкрина остана чисто сам!...

Не е ли, всъщност, твоето Мълчание

във оня звезден и злокобен час,

и твоето Бесило и Страдание,

и Песента ти недопята, твоят Глас,

Предателството, Гробът ти незнаен,

най-страшното Послание до нас?!

Което вечно ще ни вдъхновява

да тлеем – не, а да горим със страст.

Ще буди, ще зове, ще заклеймява

заспалата и гузна съвест в нас.

Да не ламтим за постове и слава,

да бъдем честни всеки ден и час!

18. 07. 1994 г./Кюстендил