Kърпикожуси тихичко кълнят...

Затънах здраво. Блато и камъш.
Отрова – газ без мирис и невидим
и тишина: Светът ли те обиди? –
мълвеше. Ето, ти за мен се дръж.

До свойта гръд почти в мъртвешки сън
люлееше ме ... и с убийствен ритъм,
приспиваше ума ми – да не питам
за любовта,  за вятъра навън.

Каква любов? Тя не те иска. Виж,
уютно ни е в топличката плесен,
животът с мене толкова е лесен
и безметежно цяла вечност спиш...

Е, да но някак сбърка, скъпа с мен.
Привидно само ме обзема леност
и с триста откачалки несъмнено,
ти ще се справиш... Как ли би с Овен?

От злато есента създава свят.
Гори камъша огнен залез луд е...
От любовта ни с вятъра прокуден
кърпикожуси тихичко кълнят... 

https://youtu.be/UQQdrKzrQNE?si=5j6M6Q0mRn3noOVp