Къс самота

Погледнах в очите, които крещяха,

и кротко докоснах лицето ù бяло.

Ръцете ми нежно сякаш щадяха

чупливо и крехко, изстрадало тяло.

Устни, стопени в неловка усмивка,

сякаш надсмиваха моята нежност.

Студена и празна жалка обвивка,

вглъбена в самотна безбрежност.

Косите ù черни се плъзгаха мудно,

погалвайки нежния бял порцелан.

Тъй във очите, долавящ се трудно,

проблесна копнежът с болка желан.

Потрепна за миг и после се хлъзна,

блестяща и толкова чиста на вид.

Сълзата едничка, която се плъзна,

отнасяща всичката болка за миг.

Гледах без думи свойта сестра,

протегнала жадно ръцете към нея.

Близначка и моя безкрайна тъга,

и туй, за което успях да живея.

Не можех да гледам тихо встрани!

Дори пред преграда, която делеше

две вечно жадуващи черни очи,

всяко от които за другото крещеше!

Ударих с ръката стената зловеща

и блеснаха в миг безброй стъкълца.

Погледнах отново с надежда отсреща,

там вече не беше мойта сестра.

Как ли не търсих отново преграда?

Какво ли не правих да върна деня?

А на земята пред мене тихо лежаха

огледални парчета и къс самота.