Къс самота
Погледнах в очите, които крещяха,
и кротко докоснах лицето ù бяло.
Ръцете ми нежно сякаш щадяха
чупливо и крехко, изстрадало тяло.
Устни, стопени в неловка усмивка,
сякаш надсмиваха моята нежност.
Студена и празна жалка обвивка,
вглъбена в самотна безбрежност.
Косите ù черни се плъзгаха мудно,
погалвайки нежния бял порцелан.
Тъй във очите, долавящ се трудно,
проблесна копнежът с болка желан.
Потрепна за миг и после се хлъзна,
блестяща и толкова чиста на вид.
Сълзата едничка, която се плъзна,
отнасяща всичката болка за миг.
Гледах без думи свойта сестра,
протегнала жадно ръцете към нея.
Близначка и моя безкрайна тъга,
и туй, за което успях да живея.
Не можех да гледам тихо встрани!
Дори пред преграда, която делеше
две вечно жадуващи черни очи,
всяко от които за другото крещеше!
Ударих с ръката стената зловеща
и блеснаха в миг безброй стъкълца.
Погледнах отново с надежда отсреща,
там вече не беше мойта сестра.
Как ли не търсих отново преграда?
Какво ли не правих да върна деня?
А на земята пред мене тихо лежаха
огледални парчета и къс самота.
© Дили Иванова Всички права запазени