Снегът вали навън,
А щастието е само сън.
Студът сковава ми дъха,
Сълзи, горещи, капят по листа.

Животът, тъжен и студен,
Отново виждам в този ден.
Душа, самотна с векове
Е пълна пак със страхове.

Как да продължа напред,
Щом всичко е сковано в лед?
Сърцето, ледено, едвам тупти
И самотата в мен гори -
С леден пламък ме изгаря
И дупчица в сърцето ми прогаря.

Радостта в очите ми изчезна,
Душата ми докрай замръзна,
Още миг и лед ще ме докосне,
И пулсът ми ще спре...

Ледът - искрящо бял - блести
И сякаш тихичко шепти:
“Мълчи, сърце! Любов във теб отдавна няма,
Сега си мъртво и студено
И както винаги - Съвсем, съвсем само!”

Гласчето на леда се слива
С въздишка мълчалива
И последна ледена сълза...

Свърши...
Вече няма нито сълзи,
Нито очи, нито душа дори...

Всичко потъна във черния мрак,
Никой не попита “Защо?” или “Как?”
Отиде си мойта искра
И остана само тишина...

И лед... много лед...