Нека не говорим дълго...
(лирични миниатюри)
1.
Измислих те, създадох те от нищо,
а след това и ореол ти сложих –
тъй себе си открих, осмислих и разнищих
във диалог със образа ти сложен...
2.
Годините венчават с безразличие
в душите ни таежите неясни,
но Онова, което сме обичали –
все тъй си е и умно, и прекрасно...
3.
Не можем пак да почнем от начало,
макар да го желаем паранойно,
защото между черното и бялото –
крещят непримирими полутоновете...
4.
Красиво!... Но е буфонада...
Дори цветята са със грим,
а как, кажи, след всяка свада
вината си да разделим!...
5.
Ще се срещаме толкова случайно и рядко,
колкото самият ни живот позволява...
На някоя гара, там спрели за кратко
и ще помълчим взаимно тогава....
... и ще бъде толкова дълго и тъжно,
колкото вероятно е само Оттатък...
... но иначе, би трябвало пак да се лъжем...
6.
О, не!... Не само полицаи
на този Свят му трябват и Поети,
че инък суицидно ще забрави
мистично да общува с Духовете!...
7.
А може би пък Щастието трябва
и със коварство просто да се грабва!...
То както в битка, пада се на смелите...
На абордаж!... Илѝ на ре́ите...
8.
Най е хубаво всички последно,
случвали са се и легендите,
само дето не се научихме –
да различаваме: голямото от дребното...
9.
Необяснимото очарование на Любовта
е навярно във това:
че още и не се познаваме,
но вече вярваме във Вечността...
10.
Само замръкнал във стара къща
можеш нощта да усещаш
и вратите, които сами се затръшват –
да слушаш със ужас, но и с надежда...
11.
На всяко тръгване целта
е не да скиташ по света,
а в залезът на някой ден –
да се завърнеш променен...
И ако има още: кой
във двора с нацъфтял шибой,
да те посрещне вечерта –
щом блъснеш пътната врата!...
12.
Като жена задоволена --
морето спи успокоено,
а във мъглата недоспали –
потъват лодки и рибари...
13.
Премрежени нишки заплитат
от Слънцето цветна дъга –
девойчета с нежни копита
се гонят в галоп по брега...
14.
... но понеже изкуство и творчество
и талант е любовта на хората –
толкова много изстрадваме,
а са толкова малко шедьоврите...
15.
Нека не говорим дълго,
че Животът тъй е кратък –
срещам те някой ъгъл,
грабвам те и тъй нататък...
16.
Що няма я Луната
във Звездият ми храм?...
Вендета закъсняла ли?...
О, боже мой, не знам!...
А тъжно е без нея
и също като сляп –
с опипване живея
в абсурдния си свят...
Началото и краят
му губят се в нощта
и как да я позная
щом срещна Любовта...
17.
А някога ще разберем ли всъщност
причината на Страшната зараза,
която Любовта превръща
фатално лесно във Омраза!...
18.
За доказателство,
че съм обичал, че ме боляло
и е било сърцето ми мишена:
на още живото си тяло –
за ексхумация днес давам разрешение...
1986.
© Коста Качев Todos los derechos reservados