Нека не говорим дълго...

(лирични миниатюри)

1.

Измислих те, създадох те от нищо,

а след това и ореол ти сложих –

тъй себе си открих, осмислих и разнищих

във диалог със образа ти сложен...

2.

Годините венчават с безразличие

в душите ни таежите неясни,

но Онова, което сме обичали –

все тъй си е и умно, и прекрасно...

3.

Не можем пак да почнем от начало,

макар да го желаем паранойно,

защото между черното и бялото –

крещят непримирими полутоновете...

4.

Красиво!... Но е буфонада...

Дори цветята са със грим,

а как, кажи, след всяка свада

вината си да разделим!...

5.

Ще се срещаме толкова случайно и рядко,

колкото самият ни живот позволява...

На някоя гара, там спрели за кратко

и ще помълчим взаимно тогава....

... и ще бъде толкова дълго и тъжно,

колкото вероятно е само Оттатък...

... но иначе,  би трябвало пак да се лъжем...

6.

О, не!... Не само полицаи

на този Свят му трябват и Поети,

че инък суицидно ще забрави

мистично да общува с Духовете!...

7.

А може би пък Щастието трябва

и със коварство просто да се грабва!...

То както в битка, пада се на смелите...

На абордаж!... Илѝ на ре́ите...

8.

Най е хубаво всички последно,

случвали са се и легендите,

само дето не се научихме –

да различаваме: голямото от дребното...

9.

Необяснимото очарование на Любовта

е навярно във това:

че още и не се познаваме,

но вече вярваме във Вечността...

10.

Само замръкнал във стара къща

можеш нощта да усещаш

и вратите, които сами се затръшват –

да слушаш със ужас, но и с надежда...

11.

На всяко тръгване целта

е не да скиташ по света,

а в залезът на някой ден –

да се завърнеш променен...

И ако има още: кой

във  двора с нацъфтял шибой,

да те посрещне вечерта –

щом блъснеш пътната врата!...

12.

Като жена задоволена --

морето спи успокоено,

а във мъглата недоспали –

потъват лодки и рибари...

13.

Премрежени нишки заплитат

от Слънцето цветна дъга –

девойчета с нежни копита

се гонят в галоп по брега...

14.

... но понеже изкуство и творчество

и талант е любовта на хората –

толкова много изстрадваме,

а са толкова малко шедьоврите...

15.

Нека не говорим дълго,

че Животът тъй е кратък –

срещам те някой ъгъл,

грабвам те и тъй нататък...

16.

Що няма я Луната

във Звездият ми храм?...

Вендета закъсняла ли?...

О, боже мой, не знам!...

А тъжно е без нея

и също като сляп –

с опипване живея

в абсурдния си свят...

Началото и краят

му губят се в нощта

и как да я позная

щом срещна Любовта...

17.

А някога ще разберем ли всъщност

причината на Страшната зараза,

която Любовта превръща

фатално лесно във Омраза!...

18.

За доказателство,

че съм обичал, че ме боляло

и е било сърцето ми мишена:

на още живото си тяло –

за ексхумация днес давам разрешение...

1986.