Пада, отронва се едно листо,
вече пожълтяло, вече остаряло.
Пада и пита се защо
толкоз младо е ослепяло.
Пада второ, само с въздишка.
Спомен отива си заедно с него под ръка.
Гледам ги сякаш прочетена книжка -
отиват прах при прахта.
Земята ги вика там да погустуват,
при нея да отидат на почивка.
И с мен тихичко да се сбогуват,
да се отронят от моето сърце ...