ЛУДА ПРИКАЗКА

Ти може би си ме забравил.

А и защо ли да си спомняш –

среднощ как в тъмните дъбрави

прииждат звездни еднорози.

И по копринените нишки

в диханията на тревите

към други светове отлитат.

Къде – така и не попитах.

Напускат бързо и безшумно

Земята негостоприемна.

Аз никога не ти продумах -

че след раздялата им стена,

че ги сънувам – много нощи,

и чувам нежния им тропот,

като ръмеж на дъжд – и още! –

като разлистване на троскот.

Вълшебството непреводимо

за сетивата ни порочни

значение едва ли има,

ако останем безпосочни.

А тази приказка е лудост

и знам, че няма капка смисъл.

Защо да вярвам, че съм чужда,

щом края ѝ не си дописал?