Може би това е краят... 

В мен ехти камбанен звън.

Не знам и вече не мечтая-

животът сигурно е сън... 

И сън е, че ридай Луната...

Сълзите капят по паважа, 

а с болка нейната соната

се лее нейде от етажа... 

Там пее се за едно сърце, 

което с любов и доверие, 

на две изящни, нежни ръце, 

бе дадено за съхранение... 

Мелодията носи и друга мълва -

за добро и честно момче, което

дари душата си на една жена

и ореол й свали от небето... 

На зова на туй вярно сърце

жената със злоба отвърна-

разкъса го парче по парче, 

а душата в пепел превърна...

Да, сигурно това е сън... 

Но такава болка причинява... 

И пак ехти камбанен звън, 

и пак кошмара продължава... 

Затова ще си тръгна и моля - 

като призрак на пътя ти не заставай!

Плаче Луната над мойта неволя, 

нашепвайки с мене: "Прощавай!"