Л Я Т О
Т Р И П Т И Х
На лятото в очите пълнолунни,
изпридам роклята си в резеда
и вдявам белия конец за синевата,
завоите са тесни във дъжда,
тежи ми колието от въпроси,
отломъци са легнали в гръдта,
мълчания сред угарите боси,
разпридам се на милиони възли
във бели камъни се вричам,
пръстта е сух комат от ситни бръчки.
Палтото ми тежи от заклинания,
но гвоздеи забивам по стените,
събувам си налъмите напрашени
от дълги пътища и изневери
и тръгвам босонога в маковите ниви.
И лятото ръми в самотните ми длани.
ІІ
Измълчавам душата си –амфора
в орхидеи лилави и ружи,
намятам се със шалове басмяни,
да осъзная дивата си същност,
хоро да заиграя на мегдана
и да отпия вино тежко от филджана.
Стоя във себе си като мълчание
и рамене със натежали залези.
Сама съм със шамията в косите си,
по кръгли месечини меся хлябове
децата си не мога да оставя,
преди да тръгнат в бялото разсъмване
и дъждове да ги последват в сушата.
Прераждам се от ветровете еньовски,
които Бог изпраща в тънките ми сънища,
вървя и нося в шепите си припеци,
да ги застеля вечер на софрата.
Събирам във бохчата пъстро лято
от мащерка и риган избуяли -
ухания в студените ми нощи.
Отпивам алогично самотата
катеря се с остена до луната.
Сама съм, а душата ми е амфора
пресуквам с дланите си отливи,
по вените копитата от табора
сърцето ми се врича в приливи.
ІІІ
Сама съм в лятото и пея псалми
до вчера пазени във пазвата ми бяла,
защото улиците на душата са преметени,
стопени са и океанските айсберги,
небето е небе от милиарди стомни.
Поръбвам дрехата на утринта,
сред разлюляната ми нива от пшеници
пренасям ручеи в наситеното синьо.
Сега съм по душа, и пърхам пеперудено,
сърцето ми, е луд пчелин от думи,
а чувствата ми - бели хергелета
до твоя хребет се катерят.
Сега съм въгленче, със изгрев във очите,
а в пазвата си нося лято.
Гюлшен Алиева
© Гюлшен алиева Караманлиева Todos los derechos reservados