Л Я Т О

Т Р И П Т И Х

На лятото в очите пълнолунни,

изпридам роклята си в резеда

и вдявам белия конец за синевата,

завоите са тесни във дъжда,

тежи ми колието от въпроси,

отломъци са легнали в гръдта,

мълчания сред угарите боси,

разпридам се на милиони възли

във бели камъни се вричам,

пръстта е сух комат от ситни бръчки.

Палтото ми тежи от заклинания,

но гвоздеи забивам по стените,

събувам си налъмите напрашени

от дълги пътища и изневери

и тръгвам босонога в маковите ниви.

И лятото ръми в самотните ми длани.

ІІ

Измълчавам душата си –амфора

в орхидеи лилави и ружи,

намятам се със шалове басмяни,

да осъзная дивата си същност,

хоро да заиграя  на мегдана

и да отпия  вино тежко от филджана.

Стоя във себе си като мълчание

и рамене със натежали залези.

Сама съм със шамията в косите си,

по кръгли месечини меся хлябове

децата си не мога да оставя,

преди да тръгнат в бялото разсъмване

и дъждове да ги последват в сушата.

Прераждам се от ветровете еньовски,

 които Бог изпраща в тънките ми сънища,

вървя и нося в шепите си припеци,

да ги застеля вечер на софрата.

Събирам във бохчата пъстро лято

от мащерка и риган избуяли -

ухания в студените ми нощи.

Отпивам  алогично самотата

катеря се с остена до луната.

Сама съм, а душата ми е амфора

пресуквам с дланите си отливи,

по вените копитата от табора

сърцето ми се врича в приливи.

ІІІ

Сама съм в лятото и пея псалми

до вчера пазени във пазвата ми бяла,

защото  улиците на душата са преметени,

стопени са  и океанските айсберги,

небето е небе от милиарди стомни.

Поръбвам  дрехата на  утринта,

сред разлюляната ми нива от пшеници

пренасям ручеи в наситеното синьо.

Сега съм по душа, и пърхам пеперудено,

сърцето ми, е луд пчелин от думи,

а чувствата ми - бели  хергелета

до твоя хребет се катерят.

Сега съм въгленче, със изгрев във очите,

а в пазвата си нося лято.

Гюлшен    Алиева