Защо обричаш се на самота
         какво ще ти даде войната?
               там някъде сама жена,
               стои, и моли се, и чака...

         Безумно всяка нощ прегръщаш
         студеният метал и тишината -
               а друго тяло тръпнещо за нежност
               сънува как ръцете ти я галят.

          И мислиш всеки миг и всеки ден
          ще оцелееш ли до края на войната -
               на друга мислите са в плен
               неотлъчно е до тебе в мрака.

          Стоиш на своя пост, войнико,
          стоиш, очаквайки съдбата -  
               а там едно сърце тупти
               с любов по-силна от войната.
        
          И питам се:
          "Безумна ли е Любовта
               или по-безумна е Войната?"