В цвета на пролетта ли влюбвам се
или във полета на сини небеса?
Магиен миг в живота ми прокрадна се,
да ме подсети, че съм ветрена жена.

С прегръдката на полъх ме докосна,
събудил в мен дъха на морската вълна.
Аз бурнах цялата, а той целуна
по устните ми пламнала жарта.

Дланта ми стисна здраво в своята.
Усетих порива, как вий във вените.
Полюшна във очите ми вселената
и ме въздигна горе до звездите.

Без грях, без спънка го поисках,
защото миг - животът е нали...
Така по женски му отдадох
не тялото, душата може би...

Дали и вятърът за мен сега си спомня?
Кой знае, може би посоката сменил е,
но той отпил от мойта пълна стомна,
знам, мъжката си жажда утолил е...

Любов възможно невъзможна,
но всъщност никого не го е еня,
щом в мен жената - много нежна
покани го във своята постеля.