Николай и Валери растяха. Те ми бяха опора добра.
Без баща за живота узряха. Не успях да им бъда баща...
Щом зората целуваше всичко и цветята танцуваха валс,
се любувах на милите птички и си спомнях за Гьоте и „Фауст“.

През градина преминаха бързо и последва познатият чин.
С мен Валери остана си свързан. Той растеше достоен. Раним,
Николай се отдръпна полека и прописа на белия лист.
Той плетеше словесна пътека и твореше по залез златист.

Времената летяха в душата. Днес децата са вече мъже.
Те си имат жени на сърцата, а и всеки си има дете.
Николай се изучи, замина за чужбина, която не спи.
Той си идва веднъж на година, но редовно ми праща... Пари...

Две дечица Валери отгледа. Той се труди неспирно за тях.
Той надмогва съдбата си бледа и по пътя си пее: „Живях!“.
Николай и Валери успяха да запазят сърце и душа,
но се питам: нима не разбраха, че ги чакам сама през нощта?