Тихо потрепва листенце погалено
от лъч на луната от нощния вятър.

Промъква се славей сякаш неканено

сякаш идвал е тука понякога.

И сякаш гласът му напомня за тебе,

за твоите къдри в червени нюанси,

които безсрамно ти пазиш за себе си,

пленила звездите във нощните танци…

Кажи ми, о, Музо, къде е поетът,

дето възпял е таз кротка картина?

Който със багри рисувал е екот,

който без сняг съградил е лавина…

Лавина от нежност във твоя усмивка,

която разтапя се в тиха прегръдка…

Звездите пързалят се, сякаш е лъскаво.

Танцува си облаче сякаш е кръпка

там по небето, където прожекторът

самата Селена умело завърта.

Режисьорът на сцената тука е – вятърът,

вдига завесата сякаш че бърза

да види спектакъла - страстна целувка.

И моите пръсти по твоите къдри…

Затихват във мигове сякаш че плуват

чувствата мои, декорите мъдри…

Грее над тебе фенерът омайно

на лунния сърп и на трепета нощен.

Славей обажда се леко, потайно…

За биз ли ни канят, още и още?

Усмихваш се тихо на тази покана

и леко поглеждаш към птичата песен.

Тогава се скриват, зрители няма,

празна е сцената – тъмно небесна.

И кротко повеждам те, нежно, лирично

и разговор ням започват очите.

Смеем се, плачем и двама обичаме.

Алена нежност потрепва в косите.

Разказва за нашата страстна целувка

и славеят, който не спира да пее,

под лунния огън без капка преструвка,

за обич, която в небето се лее.

Сред майската нощ в случайна разходка

танцувахме пламенно в този театър.

Небето, звездите ни бяха декорът.

Даровит режисьор бе нощният вятър…